Казвам се княгиня Калина,
но за теб мога да бъда Мария-Луиза.
Имам прашки от кафяв сатен,
и самочувствие на стар кретен.
Цял площад ми е терен,
да се сгромолясам като на Бербатов фен.
Аз съм сладка, с нос неустоим,
мъжете мо’ем кат ягнета да въртим,
развяла съм си бялото знамение,
като чиста доза нелепо смехотворение.
Силна съм жена, с испанска синя кръв
рус(ки) косъм, скромна гръд.
Вея плосък гъз, на чук пияна,
а от устата ми изтича бяла пяна.
Имам си една мечта,
на старшина с пагон,
да яздя мускулестия му…Кон бе, кон.
На парад съм тръгнала, като на кръчма,
да се покажем малко на народо що съм мъчна.
За родината, децата и християнското семейство,
показвам своето поклащащо се гъзовейство.
Ама инак сладката сангрия люскам в Мадрид,
докато черният ми дроб не стане кат’ графит.
„Оля!“, „Здравей!“, „Хелоу!“ ви казвам,
докат’ либерални врагове в социалките разраствам.